Детският смях

Скъпи приятели, през лятната ваканция събрахме ученически истории на украински бежанци, които издадохме в книжка, озаглавена „15 ученически истории за 15 септември”. Книжката се разпространява свободно в училища и детски градини, в които се обучават и украински деца. Нека сега Ви предадем ученическата история на Аня от Николаевска област:


. Първата ми работа като млад специалист по публични комуникации беше в Регионалната футболна асоциация на Николаевска област. Тогава моят ръководител много искаше да възроди детския футбол. По това време изобщо не се интересувах от футбол и не разбирах какво пък толкова му е важното на детския. Мислех си, че тичат децата след една топка и това е то. Но все пак положих огромни усилия да организираме първия областен детски футболен шампионат. В посочения ден започнаха да пристигат деца от целия регион – от различни градове и от най-малки селца. Изведнъж осъзнах, че много от тези деца нямаха нито футболни екипи, нито обувки. Идваха с домашните си дрешки, с най-обикновени тениски и шорти, кой с маратонки, кой с прости гуменки. Самата аз вече бях майка и ми стана мъчно колко много родители не могат да осигурят футболни екипи за децата си. Бяха деца на възраст между осем и дванайсет годинки, момчета и момичета, шарени и кресливи. И когато вече шампионатът започна, отборите бяха по игрищата, съдиите на терена, а треньорите по скамейките, чак тогава децата осъзнаха, че ще играят с истински футболни топки. Настъпи някаква такава необикновена еуфория! Децата просто пощуряха. Чуваха се радостни викове и възгласи. През целия ден играха сърцато. Най-прекрасното на света е детският смях…

Така осъзнах колко важно е възраждането на детския футбол и дадох всичко от себе си за кампанията. Аз съм такъв човек – поставям си цели и ги преследвам упорито. След няколко седмици вече всички знаеха за инициативата ни. Имахме кампания през интернет, по радиото, по телевизията. На следващата година вече всички деца бяха с екипите на футболните си клубове и с истински футболни обувки, за да играят с истинска футболна топка…

Години по-късно с мен се свързват деца – и момчета, и момичета. Футболът е билет за по-добър живот на много талантливи и упорити деца от всякакви населени места. Някои от момичетата вече играят в Германия, в Полша, в Бразилия. Имаме момчета в Шахтьор, в Динамо, в чужбина. Такъв човек съм – поставям си цели и ги преследвам.

Но войната промени всичко. Вече животът се дели на преди и на след. В деня на инвазията ние още спяхме и се обади майката на мъжа ми. Той в просъница ѝ каза, че някой я е излъгал, че си правят майтап с нея. Тъкмо беше затворил телефона и звънна моята майка, която ми каза, че сградата се тресе и вижда взривове. Днес ми е смешно, но първото нещо, което ми мина през главата беше дали трябва сега да ходя на работа и да водя децата на училище или мога да си остана вкъщи и веднъж да се наспя и аз като хората.

Ние изкарахме десет дена в мазето на къщата ни, заедно с нашите съседи, те също имат момичета. Вярвахме, че там сме на сигурно място. Но от ден на ден трябваше да прекарваме все повече време в мазето, защото непрекъснато имаше сирени. И преди това е имало учебни тревоги, но там сирените са други – те са за аварии и противопожарна безопасност. Военните сирени са различни. Постепенно свалихме в мазето печка, учебниците на децата, игри, книжки. Но в мазето е тъмно, тясно, студено. Непрекъснато се карахме с мъжа ми дали изобщо има смисъл да слизаме и да спим в мазето. Исках да заминем за Одеса и оттам да тръгнем към Полша, но беше много несигурно, нямаше разписание на влаковете поради съображения за сигурност.

И тогава точно пред нас беше спрял един бял автобус, който караше работници за България. Попитахме дали има места и се оказа, че има точно като за нас. Събрахме багажа на две – на три и тръгнахме, заедно със съседите – две майки с пет деца. Нямахме представа къде отиваме, просто искахме да се махнем.

На молдовската граница чакахме петнайсет часа, не ни разрешаваха да слизаме от автобусите, а ние бяхме на най-задните седалки, които не се свалят и не можеше да се отпуснем, децата много се умориха. В Молдова ни посрещнаха доброволци, дадоха ни чай, бяха много мили, казаха, че сега има буря и аз трябва да съм силна и да стоя като изправен дъб, за да пазя децата. В Румъния също имаше много отзивчиви доброволци. Ние не говорим румънски, но те с жестове ни обясняваха, нахраниха ни, дадоха ни паста за зъби. Аз съм силна жена, поставям си цели и ги преследвам. А там, на границата, осъзнах, че ме съжаляват, че ме подкрепят, че ме обгрижват сякаш съм безпомощна. От една страна съм им много признателна за подкрепата, за добротата, за съпричастността, но от друга страна съжалението направо те убива, смазва личността ти…

Когато пристигнахме в България през март, тук се учудихме, защото изобщо нямаше доброволци, нямаше никаква организация, сякаш никой не знаеше, че вече е избухнала война, не знаеха какво да правят с нас – нито полицията, нито общините, нито влаковете, нито метрото. Поеха ни хората, те ни разбираха и ни помагаха, а държавата сякаш им пречеше. Много съм признателна за подкрепата…

Постепенно нещата се нормализираха. Започвам да взимам живота си в ръце и пак да гледам напред, а не назад. Силен човек съм, не искам да ме съжаляват. Децата учат български, записани са на училище. Започнах работа и помагам с уроците на украински деца. Оня ден едни приятели ни возиха с колата и чух как техните и нашите деца се смеят на задната седалка. Изведнъж осъзнах, че ги чувам да се смеят за първи път, откакто като войната избухна. Няма по-прекрасно нещо на света от детския смях. Не мислите ли така?”


(Инициативата „15 ученически истории за 15 септември” се реализира от сдружение ЛАРГО от Кюстендил по проект „Приятел в нужда се познава” с подкрепата на Програмата за малки грантове към посолството на Съединените американски щати в София.)

15 преглеждания0 коментара