ДОМАШЕН САПУН




Първите думи, които чух бяха: „Гино, Гино ма, виж го това!“ „Това“,

разбира се, бях аз. Тръгнах на училище една година по-късно. Имахме

много добра учителка за класна, другарката Стойчева. Беше адски мила,

много ни обичаше, но беше възрастна, имаше диабет. Явно не е имало

достатъчно учители по селата и я бяха докарали нея отдалече, въпреки

възрастта ѝ.

Каза ни още първия час, че заради захарта ще трябва да

похапва нещо от време на време. Опитваше се да е през междучасието, да

излиза от стаята или да се прикрива, ама ние тогава бяхме постоянно

гладни и помня как премлясквахме и преглъщахме.


Имахме две готвачки. Една добра и една лоша. Добрата се казваше

леля Неделя, а лошата беше като Баба Яга, с един крив нос и зло сърце. За

закуска имахме хляб, чай, бучка масло, сирене, кашкавал, шпеков салам или

мармалад. Имахме едни подносчета, нареждахме се на опашка пред гишето

и ни сипваха храната в едни съдове от алпака. За вечеря ни готвеха домати

с ориз или зелен боб, понякога зрял боб. Готвеха едно и също, но на злата

готвачка храната беше гадна. Добрата готвачка, като види, че не си си изял

яденето, разбираше и винаги ни даваше по една филия, наръсена с

чубричка.


Режимът беше много строг, сутрин остро светват лампите и ни

будят, обличаме се, мием си лицата, строяваме се и тръгваме за училище. Аз

много исках да ходя на училище, да си играя с други деца, да пиша

домашни, да уча стихотворения наизуст и да ги рецитирам на тържествата.

Нашите ми бяха купили нови дрешки за училище – бели чорапогащници и

тениски, роклички, едно много хубаво червено палтенце с кадифена

якичка. Исках да ми купят ученическа чанта, от онези, които са с две

презрамки и се носят на гръб, защото виждах, че съседчето отсреща имаше

такава чанта, но нашите казаха, че не може, че не ни е позволено да имаме

чанти. Когато дойде време да ходя в първи клас, ни спряха. Казаха, че сме

изостанали, че не сме готови и че трябва да изчакаме още една година,

въпреки че аз умеех да чета и смятам от четиригодишна. По-късно се

разбра, че в нашия набор бил и синът на местния партиен секретар,

вероятно са искали той да учи с по-малко ромчета, кой знае.

Тогава политиката спрямо ромите беше да не учим в собственото

си населено място, а да ни преместят в друго. На следващата година

тръгнах на училище.


В нашия клас бяхме само циганчета, а другите класове бяха смесени.

В понеделник сутринта се товарехме на автобуса, пътувахме

за интерната, оставахме там цяла седмица и в събота се прибирахме.

Спяхме в общи помещения, имахме от старите железни кревати от преди

войната с провиснали пружини, дюшеци и метални рамки. Нямахме горни

калъфки, а обикновени чаршафи и подпъхвахме одеялата. Имахме по едно

малко нощно шкафче, което не побираше нищо. Палтата и обувките си

оставяхме отпред в коридора. Миехме се на едни огромни общи мивки,

нямаше топла вода, през зимата умирахме от студ, докато се измием,

защото в коридора вееше отвсякъде. Тоалетните бяха външни, с дупки, без

чинии, наръсени с хлор. Имах четка и паста за зъби, но ми стояха по цяла

седмица в багажа, защото нямаше как да ги извадя и къде да ги държа.

Първата седмица татко дойде с мотора до училището и другарката

Стойчева ме пусна да се прибера до вкъщи, за да се измия и да се изкъпя.

Бях свикнала у дома да се къпя всеки ден, да си сменям бельото, а в

интерната нямаше как. Ние не бяхме бедни. Може би от всички ни в

интерната, имаше едно-две деца от по-скромни семейства, с по-вехти

дрехи, но ние бяхме от заможно градче. Мама и татко работеха в

кравефермата, татко беше там механик. Баба и дядо гледаха много

животни. Имахме голяма къща в регулация, защото тогава преотстъпваха

вече право на строеж на ромите и всички си бяха построили хубави домове.


В училището веднага ми изчезнаха корделите. Нямаше кой да се

занимава с косата ми. Корделите първо се появиха у една от учителките, а

после ги видях на главата на друго дете от селото. След това ми изчезна

червеното палтенце. Дадоха ни на всички едни такива еднакви кафяви

палта с цвят на лайно. Бяха мекички, детски, но много грозни. Беше като в

казарма – всичко беше по часовник, възпитателят ни строяваше на двора и

крещеше „на-уе-фо“ и нямахме никакво лично пространство. Мама се

принуди и ме заведе на фризьор в Разград, където ми подстригаха дългите

плитки. Слагаха ми повече дрехи в багажа и помолиха по-големите

момичета да ми помагат да си сменям бельото през седмицата , защото

през зимата на татко му беше трудно да идва с мотора и да ме води вкъщи

да се къпя.


В интерната ни къпеха всеки понеделник. Това е най-ужасяващият

период от живота ми. Първия ден, когато пристигнах в интерната, ни

свалиха долу в мазето по едни тесни, криви, скърцащи дървени стълби.

Минавахме покрай едно черно и сумрачно складово помещение, което беше

прашно и пълно с въглища, крушката премигваше, сякаш всеки момент ще

изгасне. След това се влизаше в едно друго помещение. По средата му

имаше два огромни казана, от които се вдигаше пара. Помислих си, че искат

да ни сготвят там. Събличаха ни, единият казан беше с вряла вода, гребяха

от нея и разреждаха водата в другия казан. Ние една по една се изреждахме

лелите да ни сипят вода на косите и да ни насапунисат. Къпеха ни с един

огромен домашен сапун, излят в дървени калъпи, смърдеше на лой. Когато

дойде моят ред да ме къпят, едната лелка извика на другата: „Гино, Гино

ма, виж го това!“ Бях с белия чорапогащник, бялата тениска, корделите.

Лелката продължи: „Това само ще го изцапаме“. И така се отървах от

къпането.


На излизане, докато минем през помещението с въглищата, се

очерняхме, разбира се. На сутринта, на път от интерната към училище,

трябваше да поздравяваме бабите и жените от селото, за да се научим на

обноски. Някои ни отвръщаха, други – не, а трети ни навикваха ей така, без

причина. Случвало се е да се забавя, защото ботушите ми изчезваха от

коридора. Обикновено само единият.


Лилия Макавеева, 56 г., е бакалавър по медицина и магистър по

социални науки. Понастоящем е изпълнителен директор на Асоциация

Интегро и национален ръководител на програма РОМАКТ на Европейската

Комисия и Съвета на Европа. Експерт по политики за социално

приобщаване, регионално и местно развитие, активен участник в

движението против антиромския расизъм.


Проект „Имам една мечта“ се изпълнява от сдружение ЛАРГО –

Кюстендил в партньорство със сдружение КУН – Норвегия. Проектът е

възможен благодарение на финансова подкрепа, предоставена от Исландия,

Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП.



34 преглеждания0 коментара