Първите думи, които чух бяха: „Гино, Гино ма, виж го това!“ „Това“,
разбира се, бях аз. Тръгнах на училище една година по-късно. Имахме
много добра учителка за класна, другарката Стойчева. Беше адски мила,
много ни обичаше, но беше възрастна, имаше диабет. Явно не е имало
достатъчно учители по селата и я бяха докарали нея отдалече, въпреки
възрастта ѝ.
Каза ни още първия час, че заради захарта ще трябва да
похапва нещо от време на време. Опитваше се да е през междучасието, да
излиза от стаята или да се прикрива, ама ние тогава бяхме постоянно
гладни и помня как премлясквахме и преглъщахме.
Имахме две готвачки. Една добра и една лоша. Добрата се казваше
леля Неделя, а лошата беше като Баба Яга, с един крив нос и зло сърце. За
закуска имахме хляб, чай, бучка масло, сирене, кашкавал, шпеков салам или
мармалад. Имахме едни подносчета, нареждахме се на опашка пред гишето
и ни сипваха храната в едни съдове от алпака. За вечеря ни готвеха домати
с ориз или зелен боб, понякога зрял боб. Готвеха едно и също, но на злата
готвачка храната беше гадна. Добрата готвачка, като види, че не си си изял
яденето, разбираше и винаги ни даваше по една филия, наръсена с
чубричка.
Режимът беше много строг, сутрин остро светват лампите и ни
будят, обличаме се, мием си лицата, строяваме се и тръгваме за училище. Аз
много исках да ходя на училище, да си играя с други деца, да пиша
домашни, да уча стихотворения наизуст и да ги рецитирам на тържествата.
Нашите ми бяха купили нови дрешки за училище – бели чорапогащници и
тениски, роклички, едно много хубаво червено палтенце с кадифена
якичка. Исках да ми купят ученическа чанта, от онези, които са с две
презрамки и се носят на гръб, защото виждах, че съседчето отсреща имаше
такава чанта, но нашите казаха, че не може, че не ни е позволено да имаме
чанти. Когато дойде време да ходя в първи клас, ни спряха. Казаха, че сме
изостанали, че не сме готови и че трябва да изчакаме още една година,
въпреки че аз умеех да чета и смятам от четиригодишна. По-късно се
разбра, че в нашия набор бил и синът на местния партиен секретар,
вероятно са искали той да учи с по-малко ромчета, кой знае.
Тогава политиката спрямо ромите беше да не учим в собственото
си населено място, а да ни преместят в друго. На следващата година
тръгнах на училище.
В нашия клас бяхме само циганчета, а другите класове бяха смесени.
В понеделник сутринта се товарехме на автобуса, пътувахме
за интерната, оставахме там цяла седмица и в събота се прибирахме.
Спяхме в общи помещения, имахме от старите железни кревати от преди
войната с провиснали пружини, дюшеци и метални рамки. Нямахме горни
калъфки, а обикновени чаршафи и подпъхвахме одеялата. Имахме по едно
малко нощно шкафче, което не побираше нищо. Палтата и обувките си
оставяхме отпред в коридора. Миехме се на едни огромни общи мивки,
нямаше топла вода, през зимата умирахме от студ, докато се измием,
защото в коридора вееше отвсякъде. Тоалетните бяха външни, с дупки, без
чинии, наръсени с хлор. Имах четка и паста за зъби, но ми стояха по цяла
седмица в багажа, защото нямаше как да ги извадя и къде да ги държа.
Първата седмица татко дойде с мотора до училището и другарката
Стойчева ме пусна да се прибера до вкъщи, за да се измия и да се изкъпя.
Бях свикнала у дома да се къпя всеки ден, да си сменям бельото, а в
интерната нямаше как. Ние не бяхме бедни. Може би от всички ни в
интерната, имаше едно-две деца от по-скромни семейства, с по-вехти
дрехи, но ние бяхме от заможно градче. Мама и татко работеха в
кравефермата, татко беше там механик. Баба и дядо гледаха много
животни. Имахме голяма къща в регулация, защото тогава преотстъпваха
вече право на строеж на ромите и всички си бяха построили хубави домове.
В училището веднага ми изчезнаха корделите. Нямаше кой да се
занимава с косата ми. Корделите първо се появиха у една от учителките, а
после ги видях на главата на друго дете от селото. След това ми изчезна
червеното палтенце. Дадоха ни на всички едни такива еднакви кафяви
палта с цвят на лайно. Бяха мекички, детски, но много грозни. Беше като в
казарма – всичко беше по часовник, възпитателят ни строяваше на двора и
крещеше „на-уе-фо“ и нямахме никакво лично пространство. Мама се
принуди и ме заведе на фризьор в Разград, където ми подстригаха дългите
плитки. Слагаха ми повече дрехи в багажа и помолиха по-големите
момичета да ми помагат да си сменям бельото през седмицата , защото
през зимата на татко му беше трудно да идва с мотора и да ме води вкъщи
да се къпя.
В интерната ни къпеха всеки понеделник. Това е най-ужасяващият
период от живота ми. Първия ден, когато пристигнах в интерната, ни
свалиха долу в мазето по едни тесни, криви, скърцащи дървени стълби.
Минавахме покрай едно черно и сумрачно складово помещение, което беше
прашно и пълно с въглища, крушката премигваше, сякаш всеки момент ще
изгасне. След това се влизаше в едно друго помещение. По средата му
имаше два огромни казана, от които се вдигаше пара. Помислих си, че искат
да ни сготвят там. Събличаха ни, единият казан беше с вряла вода, гребяха
от нея и разреждаха водата в другия казан. Ние една по една се изреждахме
лелите да ни сипят вода на косите и да ни насапунисат. Къпеха ни с един
огромен домашен сапун, излят в дървени калъпи, смърдеше на лой. Когато
дойде моят ред да ме къпят, едната лелка извика на другата: „Гино, Гино
ма, виж го това!“ Бях с белия чорапогащник, бялата тениска, корделите.
Лелката продължи: „Това само ще го изцапаме“. И така се отървах от
къпането.
На излизане, докато минем през помещението с въглищата, се
очерняхме, разбира се. На сутринта, на път от интерната към училище,
трябваше да поздравяваме бабите и жените от селото, за да се научим на
обноски. Някои ни отвръщаха, други – не, а трети ни навикваха ей така, без
причина. Случвало се е да се забавя, защото ботушите ми изчезваха от
коридора. Обикновено само единият.
Лилия Макавеева, 56 г., е бакалавър по медицина и магистър по
социални науки. Понастоящем е изпълнителен директор на Асоциация
Интегро и национален ръководител на програма РОМАКТ на Европейската
Комисия и Съвета на Европа. Експерт по политики за социално
приобщаване, регионално и местно развитие, активен участник в
движението против антиромския расизъм.
Проект „Имам една мечта“ се изпълнява от сдружение ЛАРГО –
Кюстендил в партньорство със сдружение КУН – Норвегия. Проектът е
възможен благодарение на финансова подкрепа, предоставена от Исландия,
Лихтенщайн и Норвегия по линия на Финансовия механизъм на ЕИП.
Comments