top of page

Не знам как е станало

Беше след края на учебната година. Бяхме завършили вече. Само чакахме пред врата на учебен отдел да си вземем студентските книжки. Всеки бързаше да си ходи вкъщи. Опашката беше дълга и хората се бяха поизнервили малко. Даже някои доста се бяха поизнервили. Потропваха с крака, сумтяха, въртяха очи.

 На опашката имаше и други роми освен мене. Но на мен най-силно ми личи, просто такава си ми е кожата – веднага се познава какъв съм. Не че някога съм го криел де.

Изведнъж вратата на канцеларията се отваря рязко, едва ли не сякаш някой я е изритал отвътре, оттам бясна изригва отличничката на випуска, обръща се директно към мен и ме кани да вляза вътре. Хората от опашката везах да недоволстват, чуха се подхвърляния някакви. Казах, че не е моят ред и че ще изчакам, но отличничката настоява да вляза. Инспекторката от учебен отдел явно дочу отвътре от канцеларията, че в коридора възниква напрежение и също се провикна да вляза. Извиних се криво-ляво на колегите и тръгнах напред към вратата на канцеларията. Усещах върху врата си изгарящите погледи на студентите от опашката, които бяха в правото си да се възмущават, но не аз исках да се пререждам, предполагах, че инспекторката ме вика за някаква справка.

Пристъпих в канцеларията. Инспекторката ми каза да затворя вратата. Затворих. Усетих, че вътре напрежението е още по-голямо отколкото в коридора. Сякаш въздухът беше наелектризиран и най-малката искра щеше да предизвика взрив. Инспекторката се взираше в мен изпитателно. Подкани ме:

- Влез, моето момче! Не се стеснявай, заповядай! - Гласът ѝ беше много странен: хем престорен любезен, хем озадачен. Хем насърчаващ, хем имаше някаква ревност.

Отличничката също ме гледаше изпитателно. В нейния поглед се четеше смесица от завист, презрение, учудване, обида. Мълчеше, беше заковала поглед върху лицето ми.

Инспекторката продължи със същия престорено любезен глас, който преминаваше във фалцет:

- Не знам как е станало, но ти имаш най-висок успех във випуска. – Гледаше ме изпитателно.

Отличничката също още се взираше в мен. Двете се държаха така сякаш винаги са ме подозирали, че крада нещо и сега са ме заловили най-накрая на местопрестъплението с веществени доказателства в ръцете и очакват самопризнания.

Това „не знам как е станало” на инспекторката кънтеше в главата ми. То не беше констатация, беше въпрос. Даже не беше въпрос, а беше обвинение. Сякаш ме подозираха, че съм си фалшифицирал оценките, че съм подкупил преподавателите, че съм измамил някого, че друг се е явявал на изпити вместо мене, знам ли… Взираха се в мен и сякаш ме упрекваха с поглед, че аз, някакъв черен мангал, мога да си позволя да имам по-високи оценки от отличничката. Тя беше звездата на университета – канеха я на конференции, водеха я в чужбина, четеше доклади, участваше в проекти, развиваше се момичето. От сутрин до вечер беше в университета, не пропускаше лекция или упражнение. Беше любимката на всички.

Взех си книжката и излязохме от канцеларията. Отвън студентите се бяха досетили, че се случва нещо извънредно и вече никой не роптаеше, че съм се прередил. Никой не говореше, никой не си гледаше в телефона. Всички бяха притихнали и се взираха в лицата ни, за да прочетат каква е интирагата.

Отличничката беше пребледняла. Имах чувството, че ще се разреве. Цялото ѝ тяло потреперваше от нерви сякаш ѝ пускаха ток. До нея бяха застанали нейните подгласнички, с които винаги се движеха заедно и образуваха стена пред мене, така че не можех да си тръгна. Всички в коридора очакваха да се случи нещо ужасно. Сякаш по уредбата бяха пуснали гласа на инспекторката, който повтаряше на запис „не знам как е станало, не знам кака е станало, не знам как…”.

Тогава отличничката едва ли не тропна с краче по пода и поиска да ми види книжката. Ей-така, пред всички, в коридора. Вратата към канцеларията също беше отворена и инспекторката явно също слухтеше отвътре какво се случва. Сигурно очакваха, че книжката ми е с друго име, друга снимка, различен човек, знам ли какво.

Подадох си книжката, отличничката и приятелките ѝ се взираха в нея, прелистваха я, ако имаха лупа, сигурно щяха да я ползват. После ми върнаха книжката троснато, връцнаха се и се отдалечиха по коридора.

Тръгнах си. Вървях пеша, малко да се разсея от случилото се. Все още в главата ми кънтеше „не зная как е станало”.

Истината е, че изобщо не очаквах да съм отличникът на випуска. Това мен също ме свари неподготвен. Никога не съм обръщал особено внимание на оценките си. На мен ми се налагаше през цялото следване и да работя. Пропускал съм лекции и упражнения, четях от записките на колегите или от лекциите, които преподавателите ни изпращаха по имейлите. Непрекъснато пътувах, учех по гарите, автобусите и купетата на влака. Исках да работя това, което уча. Никога не са ме канили на конференции дори и в България, камо ли в чужбина. Но пък започнах стаж по специалността си още от първи курс. След това ме взеха и на работа. Проявяваха разбиране и ме освобождаваха за важните лекции и упражнения. Не ходех на всичко, не всичко си заслужава. Ходех само при преподавателите, от които наистина имаше какво да науча, които имаха практически опит, бяха стъпвали на терен и знаеха какви са истинските проблеми. Едно е да четеш лекции в аудиторията и да пишеш учебници в кабината, съвсем друго е да стъпиш на терен, да утешаваш майка, която е загубила детето си, бременно момиче на 14, баба, останала без доходи и живи роднини, жертви на трафик, наркомания и проституция.

Исках да помагам на тези хора, а не да изкарвам високи оценки и да съм отличник на випуска. „Не знам как е станало”. Ами ето така е станало… Толкова е просто.   

Отличничката завърши и магистратура след бакалавърската програма. След това записа и докторантура. Стана асистент. Сега тя самата преподава на ромски студенти.

 

Тази публикация е създаден с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на  документа се носи от сдружение Либерална алтернатива за ромско гражданско обединение – ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.



7 преглеждания0 коментара

Comments


bottom of page