Ако разберат, ще им кажа, че не съм ги лъгала. И то наистина си е така. Не съм ги лъгала. Те просто не са ме питали. Питаха ме от кой град съм и аз си им казах.
То целият ден някак си мина накриво. Имахме упражнение и ни обясняваха как да подготвяме пациент за операция. И преподавателят ни каза, че трябва да очакваме проблеми от „хората от етноса”, защото преди операция се свалят всички обеци, пръстени, гердани, гривни. За това се подписва протокол, всичко се описва, прибира се в сейфа и след това му се връща на човека. Но „хората от етноса”, така се изрази преподавателят ни, често отказвали да си свалят бижутата, защото не вярвали, че ще им ги съхраняват на сигурно място, или защото си въобразявали, че някакви кръстчета и мъниста ще ги пазят от уроки по време на операцията.
Тогава си замълчах, какво можех да кажа. Но след упражнението с една колежка отидохме до Пирогов. Нямахме занятия там, а тя трябваше да си вземе резултатите от някакви изследвания. Аз не бях ходила до Пирогов и реших да я придружа. Тя е много готина мацка, на нея това и е второ висше, преди това е завършила някаква икономика, има си и детенце. Резултатите ѝ не бяха излезли още и отидохме пред болницата да изчакаме и да пием по кафе. Аз не пия кафе, ама така се казва. Бърборим си нещо и тя вика, че е много хубава болница Пирогов, ама имало много „хора от етноса”. Питам като пациенти, или че работят в болницата. Тя казва, че и двете. Казвам, че и те са хора и те трябва да се лекуват и да работят някъде, по-добре да са здрави и да работят, нали така. Тя казва да-да, ама прекалено много имало „хора от етноса”, всички санитарки били от етноса. На мен ми стана криво, ама не си издавам прикритието.
Взехме ѝ резултатите от изследванията, нямаше нищо страшно и решихме да хапнем в едно заведение наблизо. Поръчваме си ние, всичко точно, бърборим си, тя повече от мене, но по едно време момичето, което чисти масите, отсервира чашите и чиниите, ме вижда, усмихва ми се и много любезно ме поздравява. Аз наистина в първия момент не я познах. Само кимнах и продължих да си говоря с колежката. Обаче в следващия момент колежката ми приказва нещо, аз виждам, че си мърда устните, обаче не чувам никакъв звук. Главата ми бучи, ще се пръсне. Викам си – край сега! Ако момичето, дето чисти дойде и ме заговори, отиде ми прикритието, свършено е с мене. Сетих се, че я познавам от махалата, че е много свястно момиче, че сме не само познати, но и добри приятелки, имаме си приказката, тя е идвала у нас. Направо изтръпнах! Тя обаче не дойде - събра празните чаши и чинии от съседната маса, избърса с кърпата и се отдалечи, повече изобщо не се върна…
Сигурна съм, че ако разберат, колегите и преподавателите ще си променят отношението към мене. Те дори не осъзнават как по цял ден говорят как „хората от етноса това, хората от етноса онова”… Колежката ме пита откъде познавам момичето, дето чистеше масите, ама аз казах, че не се сещам дали въобще я познавам, че сигурно се е припознала нещо. На нея си ѝ личи по цвета на кожата, не можеш да я сбъркаш. Продължихме да си говорим, тръгнахме си, аз се качих на рейса и си мислех за „хората от етноса”.
Не съм искала да ги лъжа. Не съм ги лъгала. Ако разберат и ме попитат, точно така ще им кажа. Не съм длъжна да се заявявам навсякъде, просто те не са ме попитали…
На няколко пъти ходих сама после до това заведение, исках да видя момичето, да ѝ обясня каква е ситуацията, да ѝ се извиня, ама все не мога да я сваря на смяна.
Тази публикация е създадена по проект “Ever Clever” с финансовата подкрепа на USAID и DEXIS. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от ЛАРГО и при никакви обстоятелства не може да се приема, че отразява официалното становище на USAID и DEXIS.
Comments