Скъпи ученици, уважаеми учители и родители, през тази есен хиляди украински деца тръгват в български училища и детски градини из цяла България. Искате ли да се запознаете с някои от тях? Искате ли да разберете как се чувстват и какво са преживели? Искате ли да узнаете какви се мачтите и какви кошмарите им?

През лятната ваканция събрахме ученически истории на украински бежанци, които са дошли в България. Те са на различна възраст, от различни населени места, с различни интереси и образование. Обединява ги, че са избрали да дойдат в България, защото… Ами всъщност по различни причини, както можете да разберете от историите им.

Днешната история е на Ирина от Днепър. Тя вече е завършила училище, но продължава да разказва приказки на по-малкия си брат, който е в Украйна:

„Най-ярките ми спомени от училище са свързани с учителката ни по литература. Тя беше много строга, много взискателна и много отдадена на работата си. Беше експресивна, сега бих казала „холеричка”. Но разказваше толкова увлекателно, че всички бяхме захласнати, дори и при най-скучните уроци, каквито са обикновено за биографиите на писателите. Сега изниква пред очите ми как ни обяснява живота на Гогол, как размахва ръце, как язди някакви въображаеми коне из класната стая и сече със сабя. Тази жена ме запали по литературата, по писането, по експериментите с текстове.

Започнах да пиша на летните лагери. Всяко лято ни изпращаха на детски лагер на морето. Първо ходехме в Крим, а след войната започнахме да ходим на Азовско море, в Бердянск. Разделяха ни на различни отряди по възраст, имахме отделни спални помещения. Всичко беше по часовник – ставане сутрин, физзарядка (която мразехме), оправяне на леглата, лична хигиена, закуска (спомените ми са за едни гаднички и блудкави млечни каши). После на морето пак по часовник – със свирката влизаш във водата, със свирката излизаш. Така почти през целия ден. Имахме следобед малко свободно време, а брат ми е шест години по-малък от мен, помня първия му лагер, когато се чувстваше самотен, защото е отделен от родителите ни за първи път.

За да го успокоя, все пак съм отговорна по-голяма сестра, аз му измислях приказки. Записвах ги в едни малки тетрадки с меки корици и с шарени картинки. Бяха приказки за приятелството, за доброто и злото, за семейството, за разделите и събиранията. Измислях си фантастични същества и въображаеми светове. Той слушаше, задаваше въпроси, допълваше историите, докато около нас мързеливо жужаха пчели. На следващия ден му носех нова приказка. Промъквах се в неговия отряд, скривахме се някъде под сенките на дърветата зад бунгалата и четяхме приказки от тетрадката. Това го успокояваше и издържа лагера докрай.

И сега се чуваме, но той остана в Украйна с татко. Не можа да тръгне с нас, а не го пускат без придружител, а татко няма как да го придружава. Пак се чуваме всеки ден както на лагера навремето. Не му разказвам приказки, но разговаряме. Вече е тийнейджър и има нужда да се оплаква. Нещо като психоаналитик съм му май... Подсъзнанието е пълно с даже повече фантастични същества от приказките. И учителката ни по литература мислеше така”.

(Инициативата „15 ученически истории за 15 септември” се реализира от сдружение ЛАРГО от Кюстендил по проект „Приятел в нужда се познава” с подкрепата на Програмата за малки грантове към посолството на Съединените американски щати в София.)