Ученическите тетрадки

Екипът, доброволците и привържениците на сдружение ЛАРГО изказват огромната си признателност към украинската писателка Анна Багряна, за това че подкрепи инициативата „15 ученически истории за 15 септември” и допринесе толкова много за нейното реализиране!



„Бях тийнейджърка, когато изхвърлих всичките си писания в кофата за боклук. Смятах, че изобщо не стават, че не заслужават да съществуват, бях много самокритична.

Започнах да пиша съвсем малка, сигурно съм била на пет. Тогава живеехме в едно градче в покрайнините на Киев. Имахме вила край гората с голяма градина и много място за игри и за криеница. Усамотявах се през лятото под сянката на някое дърво и пишех в едни ученически тетрадки от жълта рециклирана хартия, леко грапава такава. Обичах да пиша с химикалки и флумастери с различни цветове, да рисувам покрай текстовете, да ограждам и да подчертавам важните неща. Не показвах написаното на никого, опасявах се, че ще ми се смеят, ще ми кажат, че съм луда. Беше си нещо много интимно, мой си свят за фантастични животни, за природата, мечтите, сънищата, копнежите.

Никога не съм мислела, че ще стана писателка. Мама беше учителка по английски и немски, а татко е режисьор, снима, пише сценарии. Смятах, че ще стана учителка или нещо такова. Ще имам някаква практична професия.

В училище имахме едни много непрактичен съученик. Беше много умен, по математика беше направо гениален, но беше изключително непрактичен във всекидневието и децата му се подиграваха. Един ден той закъсня за час, промъкна се и седна най-отзад, сам на последния чин. Усетих, че нещо не е наред, обърнах се и забелязах, че очите му са зачервени и той се опитва да прикрие, че плаче. Раменете му потреперваха. Никой друг от класа не му обръщаше внимание и през междучасието отидох да го попитам как е. Оказа се, че без да иска си е обул маратонки от два различни чифта. Погледнах и наистина маратонките му бяха различни – и двете бели, но от различни модели. Той живееше наблизо и го посъветвах да отиде до дома си и да се преобуе, но се оказа, че е забравил ключа си, а майка му е отишла вече на работа. Беше много умен и много непрактичен. Не мисля, че някой изобщо забеляза, че маратонките му са различни. Не помня през този ден да са му се подигравали. Сигурно след средното училище е завършил математика или физика.

Аз завърших журналистика. Работех известно време като политически репортер в националното радио. Заплатата не беше висока, но натрупах огромен опит, защото отразявах Портокаловата революция и се срещах с много интересни личности. Писането ми стана професия. Даже имам псевдоним – Багряна, Анна Багряна.

Бях вече на десет, когато се осмелих да разкрия пред близките си, че пиша. Наближаваше осми март и исках да подаря на мама, на учителките, на роднини картички с мои текстове и рисунки. Помолих татко да ми даде неговата пишеща машина. Той се съгласи, показа ми как да поставям листовете, как да слагам индиго, за да правя по няколко копия наведнъж. Пишещата му машина беше една кафява, като се затвори капакът и ставаше на куфарче. Онзи ден водихме тийнейджъри в Политехническия музей в София и видях изложена абсолютно същата машина. Смятах, че когато нещо е написано на машина, то става вече по-важно, по-солидно такова, по-значимо…

Още от най-малка използвам сънищата си за вдъхновение, когато пиша. Аз вярвам в сънищата, смятам, че те ни носят важни послания. Не спя с тефтерче до възглавницата, никога не съм го правила. Смятам, че ако сънят е важен, ще го запомня. Имам сънища, които се повтарят. В последната ми книга използвам един сън, който се появява много често. Това е една широка река, много голяма, прилича на Днепър. Аз се разхождам по брега и стигам до един голям мост, до който се качваш по една извита стълба. Но мостът не е довършен, той стига само до средата на реката, отдалече прилича на трамплин. Понякога има и други хора, понякога съм сама. Мостът няма парапети и свършва съвсем внезапно. Хем ме е страх, хем изпитвам непреодолимо любопитство да тръгна по недовършения мост… Има го в последната ми книга.

Сега в Украйна трудно се издават книги, много неща останаха недовършени. Но ми изпращат всичко, което излезе, следя внимателно. С дъщеря ми всяко лято се прибирахме в Украйна и снимахме нещо като семейни хроники – измисляхме си истории, приказки, фантастични същества, правехме анимации. Това си ни е традиция с татко, още от когато аз самата бях малка – рисувахме картинки, аз разказвах пред камерата, а той снимаше.

Като тийнейджърка реших, че това, което съм изписала, изобщо не струва. Събрах всичко в един кашон и право в кофата за боклук на улицата. Но мама ме е видяла. Без да знам, е отишла и е прибрала всичките ми тетрадки. Върна ми ги след дълги години. Още ги пазя някъде на вилата.

Това лято за първи път няма да можем да си се приберем в Украйна”.


(Инициативата „15 ученически истории за 15 септември” се реализира от ЛАРГО по проект „Приятел в нужда се познава” с подкрепата на Програмата за малки грантове към посолството на Съединените американски щати в София.)

63 преглеждания1 коментар